Имаше походка на котка.
Стъпваше тихо, но някак си забележимо.
Никой не я чуваше, но всички се обръщаха, защото я забелязваха.
Вървеше с финес. Имаше незаменима осанка, която провокираше погледите им.
Стоеше мълчаливо, но те караше да мислиш, че знае всичко.
Очите и бяха чисти, някак си искрени, светли.
Поглеждаш я и усещаш спокойствие.
Обичаше да усеща топлината на хората.
Беше смирена, но винаги, когато я докоснеш изпитваш усещането, че може да подскочи, да се стресне и да си тръгне.
Може да те нарани, може да те уплаши.
Но беше перфектна за тебе.
Така спокойна, тиха, добра.
Караше те да се чувстваш сигурен, да се чувстваш добре.
Усещаше я като твоя.
Като Котка.
Като най-близкото ти същество.
Не те предаде.
Стоеше до теб във всичко.
Гушкаше се, когато ти е тежко и те успокояваше, когато имаше нужда.
Беше като Котка.
Така тиха, така блага, така смирена. Има нещо, което ти не забеляза, че най-малкото грешно трепване, което можеше да я стресне, беше риск, че ще я изгубиш.
А имаше походка на Котка.
А когато има котка, мишките са просто мърша…

КОНСТАНТИНА ЖИВОВА